Безкрайната алея

Беше вторник или поне така мислех. Откакто бях тук, съвсем не обръщах внимание на дата и час. Беше без значение. За мен. Дните бяха хубави - слънчеви и приятни за разходки. Напоследък само това правех - напред-назад, търсейки спокойствие. Наоколо имаше много места и затова можех да избирам по едно за всеки ден. Обичах зеленото. Караше ме да се чувствам... сякаш съм си у дома. Само че не бях.
На няколко пъти се бях опитала да се свържа с Гейбриял, но той не искаше да бъде намерен. Разбирах го. Тъкмо се бе отървал от мен. И аз щях да изтрия номера си, ако бях на негово място. Може би като ме пуснеха от тук трябваше да го посетя. Дължах му едно съжалявам за последните години. Но не сега. Бе прекалено рано. А и гордостта нямаше да ми позволи да го направя. Глупава гордост. Закопава те преди дори да си се осъзнал. Ненавиждах я, но в същото време, тя бе едно от основните ми качества. Странно, нали?!
И ето че, ходейки, се натъкнах на безкрайната алея. "Ще видим колко е безкрайна!" казах си като чух името и тръгнах по пътеката. Нямаше много хора, което допълнително допринасяше за красотата на това място.

Днес бях в необичайно разсеяно настроение.

Сигурно се дължеше на новата промяна в обичайния ми ритъм на живот, заради който едва ли имаше някой да ми завижда, но не можех да кажа със сигурност. Дори самата аз понякога не можех да се позная. И това ми играеше лоши шеги, щом станеше дума за екстремни ситуации, които далеч не липсваха в ежедневието ми. Така, примерно, когато миналата седмица ме нападна онзи скапан вампир, вместо да се пресегна и да извадя ножа си, аз го хванах за гушата с голи ръце. Неразумно и опасно, а не си давах сметка, че мъртва не съм от полза на никого.

Спрях кадилака си до един тротоар и изгасих двигателя, оглеждайки улицата. Само след две минути се намирах на някаква алея, с прекрасни зелени арки. Дори не бях усетила как краката ми сами ме заведоха там, но се примирих и си запалих цигара, тръгвайки с бавна крачка по алеята. Известно време се шматках насам-натам и тъкмо когато бях решила, че тук не ме очаква нищо интересно, нещо неиндетифицирано се блъсна в мен. Или по-скоро - аз се блсънах в него.

- По дяволите - изръмжах под нос и впрерих поглед в причината за това леко неудобство. - Съжалявам. Цяла ли си? Всичко си ти е на мястото, нали?

Чудех се колко траеше една година тук. Колко ли още трябваше да се преструвам, че не обмислях бягство във всеки един момент. И все пак не го правех, което беше неразбираемо за мен. Сега трябваше да съм някъде навън, палейки, бягайки, правейки нещата, които обичах. Но не. Трябваше да се държа прилично, за да не си навличам гнева на ангелите. Пухените създания ми лазеха по нервите. Да, вярно и аз по природа бях една от тях, въпреки че не се чувствах така.
Блъснах се в някого. Ох, супер направо!
- Няма ми нищо. - "за жалост" добавих на ум. Може би в черен чувал щях да излезна по-бързо от тук. Хм, това бе добра идея. Щях да се върна на нея после. - Аз съм виновна. Не винаги гледам къде вървя.
Почти никога не го правя, но сега нямаше да издавам недостатъците си. А те бяха много, повярвайте ми. Дори добрите според мен качества се били смятали за отрицателни. Но кой ги пита другите?! Сам преценяваш кое е добри и кое не.
- Аз съм Кералайн. - протегнах ръка напред като "нормален" човек. Не познавах много хора тук. Даже може да се каже, че не познавах никого. Не бях от тези, които тичаха да се сприятеляват още от вратата. И все пак нещо ми изглеждаше странно познато в момичето срещу мен.

Погледнах протегнатата към мен ръка, сякаш е нещо чудовищно, докато мозъкът ми се опитваше да асимилира значението на този жест. За жалост, нищо не ми дойде на ума в първите две секунди, но после внезапно се сетих за компилацията от жест-говор и хванах ръката, разтръсквайки я.

- Руди - казах името си.

Толкова глупаво и безмислено нещо е така нареченото ''запознаване''. Е, това е според мен; другите си падаха по клишетата, тъй като не желаеха или нямаха потенциала да затормозят малко повече мозъка си, за да измислят нещо по-креативно. А аз просто имах готов отговор за всичко - беше така още от преди кашата, която забърка Луцифер и за която още говорят, и затова нерядко си навличах гнева на някой от архангелите. И заради тях може би подкрепих Лу при бунта...

- Познаваме ли се? - сбърчих вежди. Тази... Кералайн, подсказа едно гласче в главата ми, ми беше доста позната, но изобщо не ми идваше на ум къде, кога и защо съм я срещала, макар че бях сигурна, че това не беше първата ни среща.

Може би имаше нещо в лицето, което ми напомняше за друго неща, което в момента не можех да се сетя. Може би съм я виждала някъде на Земята, но просто не мога да си я спомня. Не бях добра с лицата. А и имена още повече. Чакай малко. Ние се намирахме в магическа академия. Значи нямаше нищо лошо директно да попитам, нали?!
- Може би... Какво си ти? Вещица, вампир? - замислих се над казаното. Не ми приличаше и на едно от двете, и все пак. – Да не би да съм те заплашвала преди?
Имах много, ама наистина много такива случаи. Не можех да си държа езика зад зъбите и така си навличах много врагове. Расата нямаше значение. Важното бе да ги разгневя до такава степен, че да започне надпреварата, а именно моето ежедневие. Някои ми се измъкваха. На други аз се измъквах. И да, можеше да се каже, че бях скарана с почти всички видове свръхестествени същества. А за хората? Ами... те ми бяха безразлични. Не ме интересуваше дали ще оживеят или загинат. Прекалено много драматизираха нещата. И си мислеха, че са най-важните, което понякога адски ме дразнеше.
- Извинявай за директния въпрос, но както виждаш днес не съм много в настроение. - не исках да се заяждам. Даже напротив. Силата на гласа ми бе умерена, което бе нещо ново за мен. Аз да не викам?! Аз да не заплашвам?! Уау! Гейбриял беше прав. Тази академия май започваше да ме променя. По дяволите!

Да ме е заплашвала? Ммм... Това звучеше малко странно, защото който ме заплашеше, по някакъв мистериозен начин малко след това изгубваше език, око, даже крак или ръка. А като гледах, това момиче си беше цяло и не иглеждаше сякаш е загубилао битка срещу резачката.

- Ъъ... Не мисля - изплюх накрая и изтръсках цигара си, издухвайки дима нагоре. - Освен ако нямаш дървен крак... Тоест, аз съм от онези същества с крилцата и кръгчетата над главите, и мразя да ми скубят перата, за да си тъпчат възглавниците с тях.

Ха! Това беше една от моите отличителни черти - бях искрена само когато изобщо не ми пука или когато адски много ми пука. Обичах да казвам каква съм на хората и да им се смея на реакциите, които в повечето случаи представляваха истерични писъци + упражнения по лека атлетика... А когато разпънех и крилата си, тогава вече и подвизите на олипийските шампиони по бягане бледнееха пред творението на човешкия страх.

- А ти си ... ?

Ангел? Хм, това не ми беше минало през ум. Добре, бях съгласна, че има известна възможност, но ангел?! Попринцип не се виждах много с тези отгоре. Предпочитах да прекарвам времето си на Земята. Там ми беше по-... забавно! Хората с техните забавени реакции и всички тези чувства, и емоции. Понякога можеше да дразни, но имаше и моменти, в които се забавлявах с тях. Веднъж като играчки, друг път не. Всичко зависеше от настроението, в което се намирах.
Върнах се мислено на въпроса, който бе задала.
- Великденския заек от плът и... розов пух. - сега като се огледах наистина носех розова блуза. Проклятие! Веднъж да се добера до Гейбриял и щеше да съжалява, че е решил да оправя багажа ми. Тези дни изобщо не забелязвах дрехите, които носех. Нямаше значение. Просто чаках времето да мине и да мога да се върна обратно към нормалния си живот.
Не исках да нападам така момичето. Изглеждаше ми... ами, не като обичайните ангели.
- Брой и мен в клуба. - накрая признах расата си с въздишка. "Ангел, друг път. По-скоро демон." както казваха тези, които ме познават. Исках да проверя и тя от кои приспада. - Луцифер или добрите пернати душици?

Вяло всмуках от цигарата и издухах дима с изражението на наркоман. Ръцете ми тежаха от различни гривни, а кецовете ми почти щяха да се изхлузят от краката ми - толкова хлабаво бяха вързани. На дългата ми до средата на бедрото ми тениска с големи букви пишеше: I DON'T GIVE A F*CK, и си беше истина. Черната ми шапка, която попринцип трябваше да се носи с официално, елегантно палто, беше кривнала на главата ми.

- Така като ме гледаш, приличам ли на добро войниче?

Знаех отговора предварително. Последния път, когато се видях с Луцифер, той възкликна, че съм просто идеален еквивалент на негов приближен и съм му фаворитка. Каква съм късметлийка!, иронично добавих наум. Само това ми трябваше. Гордостта по петите ми, сякаш моята не ми беше достатъчна.

Мисля, че ми беше ясно още преди да я попитам, но винаги можеш да очакваш неочакваното. Не се срещах често с последователи на Луцифер. Нито пък с добрите. И изобщо не съжалявах. Постоянно спорове. Кой бил прав, кой крив - слушах го с години, векове. Беше ми писнало. Цялото това положение на избор между двете страни ме изнервяше. Никой не може да те накара да правиш нещо без да искаш. Е да, ако си имаш позиция предполагах, че също е хубаво, но тази работа не бе за мен.
- Еее. - отвърнах разочаровано. - Къде отидоха неутралните!
Не бяхме много. Даже мога да кажа, че се брояхме на пръстите на една ръка. Тъжно, нали?! Но какво да се прави? Всеки гледаше да си спасява задника зад някой по-силен. Било то дявола или архангелът, нямаше значение.
- Какво можеш да правиш? - способностите бяха нещото, което най-много ми се харесваше в това да си различен. За всеки бяха различни. Не знам дали се определяха по създанието, характера или расата, но бяха различни.

Аз членувах в сектата на неутралните, защото според мен нито Луцифер, нито Михаил (като представител на всички горе) бяха прави... Никой не е богоравен, но да си лишен от правото да имаш собствена воля вече беше израз на върховно нахалство и дискриминация.

- Юхуу - помахах с ръка. - Има един неутрален тук.

Неутрален по душа - аз не носех вина, че Луцифер си беше истръгнал едното око и го беше хвърлил върху мен... Щях да го залъгвам, докато мога, защото това щеше да ми осигури добра позиция, а по време на днешните междуособици между небете, земята и ада не е особено добре да си неутрален и трябва да вземеш позиция, иначе си адски прецакан. И аз бях избрала своя лагер още преди шест хиляди години, макар, че честно не ми пукаше за никой - просто исках да съм свободна.

- Телекинеза и приокинеза - отвърнах кратко. - А ти кои сили си гепила от Супермен?

Може би грешах и бяхме повече отколкото предполагах. Леле... а аз си мислех, че сме на изчезване. А сега като се замисля Гейбриял беше архангел и имаше едни приказки за добрата овца, но не бях обърнала много внимание. По едно време особено ми се струваше, че се опитва да ме приобщи към тях, но аз не го слушах... както обикновено.
Телекинезата винаги ми е била интересна. Може да се каже и една от любимите.
- Имаш страхотната комбинация способности. - казах, смеейки се. Не се подигравах. Наистина смятах така. Смехът ми се дължеше на моите сили. И двете ми бяха полезни и в повечето ситуации неимоверно необходими. Не е лесно да се измъкнеш от 20-тима заобиколили те вампири и пак да останеш жив. - Имам астрална близначка. Не е много забавна. - поклатих глава. Искаше ми се и тя да притежава огъня, но не ставаше. Явно си имаше някакви правила в тази насока. - И... пирокинеза.
Огледах се наоколо. Добре, признавам, алеята беше дълга, но чак безкрайна?!
- От колко време си тук?

Погледнах часочника на ръката ми, който беше затрупан под гривните. Махнах ги и се вгледах в античните стрелки.

- От два дни, 16 часа и 28 минути - огледах се. - Тази алея... е второто място, на което идвам.

Уау. Това беше може би най-нормалното нещо, което бях казвала за последните 200 години... Е, пак не беше напълно нормално, но беше задоволително нормално, не нещо откачено от сорта на ''Долетях на тази алея, защото търсех доктор за скуката ми'', предизвикващо силно извита нагоре вежда и неодобрителен поглед.

Някои хора изобщо не можеха да се забавляват.

- Ами ти? - кимнах към нея и хвърлих фаса на земята, стъпквайки го с излишна ярост. - От кой бягаш?

Два дена?! Супер! В момента така ми се искаше да съм на Земята. Имах толкова много работа за правене! Имаше толкова сделки за правене, толкова неща за взимане, толкова същества за наказване и изобщо всичко забавно, което може да ти се случи. Не че горе не беше интересно, но наистина ме отегчаваха с тези поучителни приказки. Не можеше ли да правиш каквото си искаш?! Да си свободен?! Явно не според претенциите на ангелите.
- Бягам от всички общо взето. - това си беше самата истина и не виждах защо да я премълчавам. Какво да се прави като всеки път се намираше някой, който да се подразни от присъствието, думите или нещо друго мое. Аз нямах вина в случая. - Но иначе от една седмица, шест часа и приблизително 20 минути.
Не бях много сигурна, но предполагах, че станаха толкова.
- Как попадна тук? - беше ми интересно дали само аз бях изпратена против волята си.

- Как попадна тук?

Не знаех. Наистина. Просто минах от тук с кадилака и изведнъж реших, че трябва да остана за неопределен период от време и, както винаги, изпълних това, което исках. Винаги го правех, без изключения. Можеше утре да се събудя с ясната мисъл, че искам да посетя Версай и след два часа вече щях да пътувам натам (не приемам въпроси като ''с какви пари взе билета?''...).

- Насам духаше вятъра - свих рамене. - И аз се оказах срещу него.

Премълчах си, че отчасти, съвсеем мъничко, беше и за да се скрия от Луцифер. Изобщо не ми беше до предложенията му и обещанията да ме направи командир на някой полк от долнопробните си подчинени...

- Ами теб какъв дявол те замъкна тук?

Беше хубаво да вървиш без посока. Накъде те отвее вятъра. Много, много по-хубаво отколкото някой да те кара да правиш нещо против волята си.
- За жалост не бе дявол. - въздъхнах с неприкрито съжаление. Щеше да е по-разбираемо, ако бе дявол. Но ангел?! И защо толкова го интересуваше как се държа и какво правя?! Явно почернях доброто им име и затова бе целият този театър. "Отиваш!", "Няма!!", "Казах да." и така нататък. Спорът се бе проточил доста време. И така и не разбрах как бе успял да ме убеди в правотата си.
- Вярваш ли в... контролиращи ангели, които не могат да разберат, че са излишни понякога и затова те пращат на място като това? - звучеше абсурдно. Никой не можеше да те накара да правиш нищо против волята си, но ето че ситуацията, в която бях изпаднала, доказваше противното.

- Оо, да - кимнах. - А ти вярваш ли в ентусиазирано нахални бивши ангели?

Бичши ангели... Всъщност, такова нещо нямаше, но това беше най-точното определение на отлъчил се от Рая ангел, като Луцифер, като мен. Макар че дори паднали, ние все пак запазвахме ангелската си същност. Но се променяхме. Много. И едно от най-хубавите неща на ангелското падение е, че можеш да имаш собствена воля.

- За какво са те изпратили? - престраших се и попитах.

Надявах се въпросът ми да не бе прекалено директен, макар че едва ли би имало няккаъв проблем.

За какво ли?! Да, и аз това се питах! Добре де, знаех донякъде, но според мен това, което сторих не бе достатъчно. Имаше толкова много неща... за една година можеше да се пропусне много. Но, разбира се, това не касаеше Гейбриял, защото той си знаеше своето. Нямаше дори опит да се свърже с мен, поне да разбере как е. Вече знаех, че не му пука, но все пак нямаше да е лошо от време на време да проявява малко съпричастие. В края на краищата той беше този, който не прати тук.
- Обичайните неща. - на лицето ми се изписа усмивка. - Стоене до късно, пълно отричане на правилата и може би най-тежкото, свободна воля.
Наистина бе глупаво, но явно това стигаше да те заточат някъде. Сега като се замисля обаче можеше и да е Сибир... не беше най-лошото, но въпреки това предпочитах да ме бяха попитали. Едно "Искаш ли" никога нямаше да навреди.
- Какви са тези бивши ангели? - имах си на идея, че може да са някои от падналите. Все пак бивши друго значение нямаше освен предишни... и паднали евентуално.

- Какви са тези бивши ангели?

Махнах с ръка небрежно.

- Изгонени от офиса - вдигнах вежди. - Уволнени. Лишени от ранк "божествени, прекрасни подскачащи по обалици дебели деца с памперси".

Изобщо не изпитвах симпатии към глупавата представа за ангелите, които имаха хората. Ние не бяхме голи и не въздишахме тежко, легнали върху някой облак. Нямахме златисто кръгче над главата, малки, сладки крилца и холестерол в излишък. И пола на всеки ангел си личеше от километри. Как можеха тези... маймуни така да изопачават такива божествени създания като нас? Подобни мисли винаги дразнеха горделивостта ми и когато бях в такова настроение винаги беше най-добре да няма хора около мен, защото беше наистина голямо изкушение да подпаля някой самонадеян глупак.

Сбърчих вежди.

- Познаваш ли Рафаил?