Поляната,на която се провеждат часовете

Тук ще се провеждат часовете!!!

Настъпи време за първия ми час.Трябваше да се справя чудесно.Набързо прехвърлих всички неща през главата си,след което се облякох и излязох от стаята си.
Полянката беше наблизо,затова много бързо стигнах до нея.Пристигнах и започнах да оправям за децата.От една малка къщичка,която се намираше на полянката,аз извадих няколко неща,които ще са ни нужни и седнах на земята,готов да посрещна учениците.
След малко всички дойдоха.Казах им да седнат върху нещо като малки дюшеци.Всички започнаха да ме гледат с интерес.Аз се усмихнах и реших,че е време да започна урока.
-Здравейте,аз съм Професор Алекс Колинс,тази година ще се виждаме в часовете по бойни изкуства.Надявам се в часовете ми,да ви хареса. - отново се усмихнах и направих няколко крачки в страни. - Тук ще тренираме,независимо какво е времето...всъщност се надявам следващия път да е облачно и да вали,за да калявате характера си,но ще видим...Също така искам да ви кажа,че не ме интересува дали си пишете домашните,просто искам да слушате в час,а тези,които си пишат домашните ще получават по - високи оценки,разбира се- седнах на своя малък дюшек и погледнах към децата. - Днес няма да учим някаква тъпа теория и за сега няма да правим нищо друго,освен да ми кажете имената си и малко за себе си. - взех дневника и започнах да чета имената. - Когато си чуете името,ставайте и разказвайте,аз целият съм в слух.
Часа мина наистина много интересно,след като звънеца изби аз пуснах учениците без да им давам домашна.

Доста бързо дойдох на полянката, но бях лко запъхтян. Явно бях доста подранил. Върху полянката имаше много малки дюшечета. Беше доста прохледно. Седнах на определеното си място и захвърлих раницата на зелената трева. Цялата обстановка беше доста свежа.
Насабраха се още деца и господинът реши, че е време да започне с урока. Бях седнал възможно най-напред за да слушам урока. Указа се доста по - различен урок. Господинът ни обясни за часовете всичко, което ни трябва. Беше се представил и подкани и нас. Казваше имената на учениците и един по един те ставаха. Когато чух моето има се изправих от мястото си.
- Здравейте! Както казахте, аз съм Ранрот Лорворо. Раса вампир съм и съм живял доста далече на север. Потомък съм на вампири... - започнах да ръся накви пълни небивалици - Не обичам много кръв. Веднъж убих човек, без да искам. Мразя да чета книги, главно заради детството ми... Сега не мога да си спомня още неща...
Седнах на мястото си. Не предполагам, че се представих добре. Всичко изговорих като на шега. Още няколко ученика станаха и се представиха. След малко званецът би и всички тръгнахме обратно към училището.

Дойде време и за Бойните изкуства,... които караха Ан да се чувства слаба и ненужна като хлебарка. Може силите й да не бяха слаби, но в ръкопашен бой беше изгубена. Затова с ленива крачка тя вървеше през поляната. Тревата леко се полюшваше от ветреца, отърквайки се в дългите черни дънки на ангела. Беше леко облачно и прохладно, но въпреки това на инат на времето, Ан бе само по потник и дънки. Имаше нещо сбъркано в нея... или просто се дължеше на факта, че владее Пирокинеза и винаги можеше да й е топло или прохладно. Косата й падаше пред очите както винаги, но не й пречеше. Татуировките й сякаш оживяваха и в далечината всеки можеше да се закълне, че крилете на гърба й пърхаха леко, а думата "Fallen" изписана ниска на кръста й сякаш гореше. Въпреки това повечето същества се дърпаха от нея. От страх или недоволство, все пак стояха настрана от нея...
След 5-минутно вървене най-сетне стигна сборния пункт. С удоволствие се отпусна на дюшека, подпирайки се с ръце. Кръстоса крака и постави чантата си, след което се заслуша в думите на учителя си, хвърляйки по едно око на хората около себе си.
- Блейк, Ана. Г-це Блейк, тук ли сте.
- Ето там е. - провикна се едно момче посочвайки я.
- Е, Ана, би ли оказала честа ни да се представиш. - попита я усмихнат професора, успявайки да остане спокоен и ведър.
- Да. - промълви момичето, след което си пое дъх, затвори очи. Можеше да усети малкото интерес върху себе си, тъй като някои вече я познаваха. Дори със затворен поглед, Блейк ясно различаваше душите на всички как горяха, като на преподавателя й бе наистина силна. След като ги отвори, лека усмивка заигра по лицето й, успявайки да докосне очите й съвсем малко.
- Последното име, което ползвам е Ана Блейк, както разбрахте. Аз съм ангел, и по-точно един от Падналите. Не мога да ви кажа много, освен че все още със сигурност си имам крилете. На скоро си възвърнах паметта за миналото ми, а повярвайте, то е доста. Владея Пирокинеза и Емпатия. Смятам, че нямам какво повече да казвам. - след което си седна, с изражение подобно на изсечено от камък. Очите й бяха студени, а усмивката приличаше на гротескно изображение. Все още беше много объркана и всяко такова припомняне на положението й я караше да се чувства... ужасно. Въпреки това часа някак й се отрази добре. Някакво чувство на съжаление се промъкна в нея, когато звънецът удари...

Втори час, втори час, юпи, юпи, йей, йей.
Ами, да. Беше в такова настроение, тъй като явно лигнята я бе завлядала прекалено много. И тя не знаеше на какво се дължеше това. А и едва ли щеше да разбере скоро. Или все някога. Ух, това място сигурно й влияеше зле. Много зле, бих казала. Но ако го погледнем от друга страна, Ландън си беше лигава винаги, когато беше в прекрасно настроение. А дали това значеше, че сега беше? Не знам, но ще оставя да си помислите върху това.
Слънцето печеше, лъчите му пръскаха светлина из малката земя, огряваше я, нейните цветове в момента бяха в най-светлите си тонове. Освен голяма светлина, естествено всеки умен (и неумен) знаеше, че това съпътстваше и голямата горещина. В следствие беше доста горещо. Макар че Ландън мразеше да й е прекалено горещо, тя го предпочиташе пред зимата. Казано накратко - тя мразеше този студен сезон. За човек, израснал в Обединеното кралство, това може би ще ви се стори малко необичайно, но, както вече забелязахме, Фрей Ландън беше с всичко контра.
Момичето с бавна крачка ходеше към пътеката към мястото, където се провеждаше часът. Имаше бойни изкуства. Страхотно! Часовете явно се провеждаха на открито, а и къде ти салон в това училище? То това място си бе цял замък.
Русокоската успя да пристигне навреме. Е, имаше вече двама-трима човека... или създания. Абе, каквото си бяха там - за момичето щяха да продължават да си бъдат хора, независимо всичко. Не съществуваше свръхестественото. Добре, че не беше и първа. Мразеше да е първа. Преподавателят също беше пристигнал. Фрей седна на някакъв дюшек най-отзад.
Учителят се представи и после накара всички останали да направят същото.
Той им се представи и след това накара останалите да направят същото. Първо стана някакъв, който се представяше за вампир, а после и един ангел. Русокоската само слушаше и се смееше наум.
И... ужас! Дойде веднага след това беше нейният ред.
Момичето стана с вирната нагоре брадичка, нещо, което по принцип показваше голямото й самочувствие, погледът й беше студен. Напълно различен в сравнение с тези на повечето тук.
- Аз съм Фрей Ландън - започна Фрей с леко студен тон. - Предполага се, че съм ангел... или нещо такова. Честно казано не вярвам в такива глупости - тонът, с който говореше, стана леко насмешлив, но тя умело го прикри, като го сподави. - Родом съм от Франция, но бих казала, че родната ми страна е Англия - и как няма да бъде? Самият британски акцент си подчертаваше всичко.
Това беше общо взето. Тя си седна обратно на мястото. Нямаше какво да разказва за сили и родствени връзки с вещери... например. Просто не съществуваха такива неща. Явно всички щяха да я намразят. Ами, добре, да си я мразят. Нея пък какво я интересува.
След момичето стана някой друг ученик, но Фрей не го слушаше особено. Изведнъж пред очите й блесна ярка светлина, после някои говореха, а след това всичко доби отново нормален изглед. Напоследък все й се случваха такива неща. Макар че нашата героиня не знае, истинското й минало се връщаше лека-полека. Животът й отгоре. Там - в Рая. Или пък на земята. А и Ландън въобще не знаеше кои ангели за какво служат, камо ли за какво е, тъй като някои имат за задачата да бродят по света на хората.
Не слушаше много-много и до края на часа. И ето, че звънецът извести и него....

Такам .. беше ред на последния ми час за днес,а той беше Бойни изкуства.По този предмет часовете щяхме да ги караме на двора.Стигнах много бързо тъй като мислех,че закъснявам но се оказа,че съм точно на време дори имаше цели три минути до началото на часа.Тъкмо щях да седна на дюшека си когато някои се блъсна в мен.Обърнах се да видя кои е и останах с отворена уста от изненада.Това момиче толкова много приличаше на сестра ми .. глупости как приличаше това беше Уайли.Хванах момичето за рамото и казах:
-Уайли?-момичето ме погледна и отвърна:
-Да? - тя ме гледаше с поглед "Познавам ли Ви?"
-Уайли,не ме ли позна?Аз съм Джейн .. твоята сестра .. -казах това след което си помислих:Боже, не можех да разпозная собствената си сестра! толкова се бе променила.Косата и бе пораснала и тя определено я бе боядисала ... Или може би на мен така ми се струваше ... Просто я помнех с по-светла,но въпреки всичко се радвах да я видя...Жива, здрава и...Щом бе тук, значи бе открила за способностите си. И тя бе върколак. Съчувствена усмивка се появи на лицето ми, докато я прегръщах ... Тя беше доста изненадана,но след това малки признаци на радост започнаха да се появяват на лицето й.
-Седни до мен - казах й,а тя само кимна утвърдително.Всички бяхме приковали любопитни погледи към преподавателят,а той се усмихна и започна урока.
-Здравейте,аз съм Професор Алекс Колинс,тази година ще се виждаме в часовете по бойни изкуства.Надявам се в часовете ми,да ви хареса.Тук ще тренираме,независимо какво е времето...всъщност се надявам следващия път да е облачно и да вали,за да калявате характера си,но ще видим...Също така искам да ви кажа,че не ме интересува дали си пишете домашните,просто искам да слушате в час,а тези,които си пишат домашните ще получават по - високи оценки,разбира се- той седна на своя малък дюшек и погледна към всички нас,след което продължи:
- Днес няма да учим някаква тъпа теория и за сега няма да правим нищо друго,освен да ми кажете имената си и малко за себе си. - той взе дневника и започна да чете имената и каза: - Когато си чуете името,ставайте и разказвайте,аз целият съм в слух.
Докато учителят говореше аз слушах внимателно всичко,което каза,но мислех каква щастливка съм,че отново мога да бъда със сестра си,след като прекарах цяла година далеч от нея,тя толкова ми бе липсвала .. и сега най-после отново можехме да сме заедно.Усетих как тя се усмихна широко и съвсем неочаквано за мен тя ме прегърна.
Тогава господин Колинс каза :-Джейн,Джейн Смит?
-Да аз съм. - станах и продължих : -Аз съм Джейн Смит.На 17 години съм и съм от Лондон.Имам по-малка сестра,Уайли Смит,която много обичам. - след като казах това си седнах и се усмихнах на Уайли.След това се представиха и всички останали ученици и часът свърши.
Огледах се за Стейси,но не я видях .. не знаех дали ангелите имат час по "Бойни изкуства",но се надявах да се засечем в часа по "Актьорско майсторство".И така двете с Уайли напуснахме двора.

Брой мнения : 13 Join date : 27.05.2011 Age : 27

Тичах през целия път към поляната. Имах ужасното предчувствие, че закъснявам и то много. Когато стигнах не дишах тежко, върколак бях все пак, но пък бях подранила с около 2 минути. Може и повече. Тук имаше малки дюшечета, на които предполагах, трябваше да седнем, когато се появеше преподавателят. Оу...той бе тук. Просто не го бях видяла. Забързах към едно от местата, но по пътя се сблъсках с непознато момиче.
- Извинете.- вдигнах поглед към нея, но тя веднага каза името ми. Стреснах се и само я погледнах подозрително.
- Да?- не знаех от къде ме познава или дали изобщо би трябвало да се познаваме. Но само след броени секунди тя ми каза, че е моя...какво?!Сестра ли? Отдръпнах се като опарена, все още неразбирайки какво точно има в предвид. не, това не можеше да е Джейн, макар всички прилика да бяха на лице. Същите очи, коса, изражение. И в този момент започна часа. Джейн ми каза да седна до нея, а аз бях прекалено объркана, за да мисля и просто кимнах. Докато учителят говореше, не чух почти нищо. Е...чувах, но не можех да осмисля информацията. Радостта в мен взимаше връх и накрая просто прегърнах сестра си без каквото и да е предупреждение. Тя само се засмя, след което съобщиха името и. Май трябваше да се представяме. След нейното изказване, дойде и моят ред.
- Здравейте. Аз съм Уайли Смит. -погледнах към Джейн, която се усмихваше.
- Върколак съм, обожавам музиката си и нямам търпение да започнем с тренировките.-кратко, просто и ясно. Мразех дългите речи.
Съвсем скоро часа свърши и с Джеън тръгнахме към следващото място.

На следлащия ден имах нов час.Бях измислил с какво да занимавам децата.Взех няколко оръжия,които разбира се нямаше да използваме,а просто щях да им ги покажа.
Отидох на поляната.Слънцето радостно печеше.Седнах на малкият си дюшек и сложих всички оръжия зад себе си.Децата започнаха да идват.След малко всички бяха тук.Усмихнах се и се изпарвих.
-Как сте в този слънчев ден? - след което,направих няколко крачки около децата за да ги огледам и да им се усмихна.
После се върнах на мястото си.
-За съжаление днес ще имаме малко теория,но ви обещавам следващия път да правим нещо по - забавно.Тази година ще изучим няколко основни бойни изкуства,днес започваме с фехтовката,може би тя не е чак толкова голямо бойно изкуство,но аз настоявам да учим първо за нея.. - след което се обърнах и се наведох да взема първото оръжие. - В началото ще изучим трите остовни оръжия,това са сабя,рапира и шпага. - взех сабята и се усмихнах. - Това е сабя,тя се използва за мушкащи и разсичащи удари.Всеки от вас ще може да я види. - след което подадох сабята на едно от най - близките до мен деца и се наведох за следващото оръжие. - Това е рапира използва се предимно от начинаещи фехтовачи. - подадох и рапирата,усмихнах се и се наведох за последното. - Ето го и трето оръжие,наричаме го шпага,шпагата се използва...САМО за мушкащи удари,запомнете това. - след което отново седнах на мястото си.
Огледах децата и се замислих над следващите си думи.
-Следващия път ще започнем с практиката. - звънеца изби и аз пуснах децата да си ходят. - Нямате домашна...

Бях изпуснала първият час по Бойни изкуства, но слава на бога те не бяха взяли нищо, ами само се представяли. Нямах намерение да закаснявам даже бях там малко по рано. Не след дълго и учителят дойде.Той ни поздрави и каза че днес ще се занимаваме с теория, но обеща че от следващият път ще е по-забавно. Той започана да ни обяснява за видовете оръжия, които се използват пре фехтовката.
Аз слушах внимателно като се опитвах да запомня всичко, което казаваше учителят. Беше ми наистина интересно. Той ни обясни, че се използват три оръжия:
РАПИРА- за начинаещи
САБЯ- мушкащи и разсичащи удари
ШПАГА- само за мушкащи удари
НАдявам се че бях успяла да зпомня всичко. След като разгледах и трите вида оръжия, аз се опитах да запомня внимателно вида им. Малко след това звънешът оповести краят на часа.

Четвърти час - отново бойни изкуства. Тука май да не си ги известяваме така, като че ли ще броим, а? Сякаш ти пък не знаеш да броиш.
Ландън отново пристъпваше по вече познатата пътечка, водеща към поляната, където се провеждаха часовете по бойни изкуства. В едната си ръка държеше набързо приготвен сандвич, който беше почти изяден. Беше
ужасно гладна и тъй като не успя да се наяде преди Италианския, тя най-накрая успя да си вземе нещо за хапване след него. И този път, за да не закъснее, си ядеше храната по пътя.
С всяка изминала крачка русокоската скъсяваше разстоянието до мястото, където трябваше скоро да бъде. Успя да си изяде всичко. Е, поне нямаше да слуша на гладен и вероятно къркорещ корем. Когато пристигна най-накрая, тя забеляза, че учителят им - професор Колинс - беше подранил. Явно преподаватели, закъсняващи за собствените си часове, тук май нямаше. Освен него тук присъстваха и още двама-трима. Общо взето това беше.
Фрей седна отново най-отзад. С всяка изминала секунда прииждаха все повече и все повече хора. (или създания) Професор Колинс ги попита как са, като след това премина покрай тях. Почти всички му отговориха, но... без Фрей Ландън. И още няколко.
След това пристъпи към урока. Щели са да започнат с фехтовката. Професорът обясни кое оръжие за какво служи.
Значи.. Нека да видим дали си го запомнила. Със сабята разсичаш и мушкаш хората до смърт.. Ооо, какво страхотно мъчение, Фрей! Рапирата е за начинаещи - значи няма да ти е от полза много-много при измъчванията. И остава шпагата. Значи нея я използваш само, когато искаш да мушкаш останалите. какви прекрасни неща само.
Гласчето в главата й винаги се изразяваше с такъв ироничен тон. Но ако го нямаше, то Фрей нямаше да бъде уникална. Ако пък някой разбереше за него, биха я сметнали за луда. На нея какво щеше да й пука? А и, да си го признаем, всеки притежаваше такова чудо.
След като бяха изказани още няколко кратки обяснения, часът неусетно мина. Преподавателят не им даде домашна, а само оповести, че следващия час започват с практиката.
Това може би ще е забавно!

Брой мнения : 13 Join date : 27.05.2011 Age : 27

Бойни изкуства...Дойдох на полянката срамнително бързо за новия урок. Седнах на обичайното си място, слушайки урока. Явно този час щеше да е само теория и разглеждане на оръжия. Е...не може всеки път веселие. Ако щяхме да прави нещо, то трябваше да знаем как. Огледах се, търсейки с поглед сестра си, но не я намерих. Поне не засега. Може би бе седнала някъде другаде. И в този миг усетих потупване по рамото. Извърнах се и я видях. Усмихнах и се, докато тя сядаше на мястото си до мен, което бе останало празно.
- Здравей. Къде се губиш?- гласът на преподавателя зазвуча и аз прекратих разговора. Сабя, рапира и шпага. Това бяха основните оръжия за фехтовка. Добре, запомних го. Хубавото на този час е, че нямаше нужда да си записваш. повечето неща можеше просто да бъдат запаметени по памет. съвсем скоро часът свърши и аз се обърнах към Джейн.
- Ти водиш към следващия час...- намигнах и и се изправих.

Такам за днес това ми беше втория час още не се бях събудила както трябва,но въпреки всичко стигнах сравнително бързо до двора.Видях,че Уайли е седнала на същото място като вчера и аз отидох при нея.Потупах я по рамото и тя се обърна,усмихна се веднага като ме видя и каза:
- Здравей. Къде се губиш?- попита ме тя.
-Охх .. много ми се спи едва станах .. -едва казах това и чух гласът на преподавателя и двете прекратихме разговора и се заслушахме.
-Как сте в този слънчев ден? - след което,направи няколко крачки и се усмихна.След като преподавателят се върна на мястото ни съобщи,че този урок ще бъде изцяло теоретичен,но обеща,че от следващия път ще се забавляваме.Преподавателят обясни,че днес ще изучаваме фехтовката и по точно основните оръжия - сабя,рапира и шпага.
Колинс вземаше всяко оръжие едно по едно и обясняваше какво се прави с него.Постарах се да запомня кое за какво е:
САБЯ- тя е само за мушкащи и разсичащи удари
РАПИРА- тя е за начинаещи
ШПАГА- тя е само за мушкащи удари.
След като обяснеше кое оръжие за какво е той го даваше на най-близкия ученик и го пускаше да го разгледаме.Бях впечатлена от всяко едно от оръжията и нямах търпение да започнем тренировките,обичах фехтовката.Часът беше към своя край и учителят не ни даде домашна.
На излизане от часа сестра ми се обърна към мен и каза:
- Ти водиш към следващия час .. - намигна ми и се изправи.
- Така ми се спиии .. - казах и в момента в който го казах осъзнах,че имам Актьорско и това ме разсъни.

» Поляната с огромните скали