Пустото гробище

Реших да се поразходя малко и попаднах на пустото гробище. Нещо ми подсказваше, че скоро ще се срещна с някой от миналото. И все пак, предпочитах да се покрия тук, на това забравено от бога място.
Седнах до единия гроб, като кръстосах крака и изкарах малкото си шишенце със запаси от бърбън. Тъкмо се готвех да отпия, когато получих поснатото чувство, че не съм сама.. Познатото чувство от вечерта на превръщането ми..
-Трябва да се шегуваш.. -Прошепнах по-скоро на себе си.

Погледнах го и кого да видя-Деймън. Напрегнах се малко или много.
-Я виж ти, с кого ме среща съдбата отново. -Погледнах го. Да,не го бях виждала от вечерта, когато ме превърна и след това изчезна. Остави ме да се справям сама с това, но не се оплаквах, че бях вампир.
Приближих се и го погледнах.
-Как е брат ти? -Попитах. -Надявам се да му каза, че ме превърна.
Кръстосах ръце, заставайки на сантиметри от него.

Направих престорена тъжна физиономия.
-Моят наивен Деймън. -Засмях се. -Сигурен ли си?
Приближих се още и долепих тялото си до неговото, като той можеше да усети дъхът ми по врата си.
-Знаеш преди колко ти харесваше тази близост. Единственото, което се промени е, че сега и двамата пием кръв.
Усмивката не слизаше от лицето ми.

-Нека кажем, че съм тук по работа. -Отдалечих се и отново седнах до гроба. -Ами ти? Чух, че ще си ми учител.
Усмихнах се перверзно.
-Допада ми.
Отпих от малкото шишенце и го огледах от глава до пети. Не се беше променил, но какво очаквах? Нали е вампир. Самата аз си бях останала същата поне до някъде, разликата беше, че не бях онова беззащитно момиченце. Вече можех да се защитавам.
Повдигнах вежда палаво.

Погледнах го.
-Единствената разлика е, че вече не ме притежаваш. -Усмихнах се, като се изправих и изтупах дрехите си. -За което ще съжаляваш, защото няма да намериш такава като мен. Но ти си знаеш.
Вдигнах рамене и бавно закрачих, като се озовах пред него и се усмихнах. Надигнах се на пръсти, но после просто го заобиколих, приготвяйки се да тръгна.

Обърнах се и го погледнах.
-Ако нещата бяха същите, аз щях да се хвърля в обятията ти. Онази човешка Катерина я няма. Ти я превърна в това, което съм сега. -Усмихнах се.
Кръстосах ръце и се приближих бавно.
-Ако нещата бяха както преди щеше да ти харесва да те докосвам. -Прокарах ръка по врата му и се усмихнах.

Погледнах го, като изражението ми стана сериозно.
-Знам, че ти харесваше. И знам, че обичаше да те докосвам. -Обърнах се с гръб, като оправих роклята си. Кого се опитваше да лъже? Нима не помня колко добре се държеше преди? Нямаше да ме заблуди на думи и все пак се почувствах зле, но нямаше да си го призная.
Направих няколко крачки, уж за да си тръгна.

Обърнах се към него с отекчено изражение.
-Толкова векове минаха, а ти още не можа да разбереш, че не ми остави избор и за това избрах брат ти. За това ли ме превърна? За да направиш живота ми Ад? Или защото знаеше, че един ден ще умра и няма да ме видиш повече, ако бях останала човек? Я стига, Деймън. Не се познаваме от вчера.
Усмихнах се и погалих бузата му.

Кръстосах ръце.
-Мислиш, че си търся оправдание? Колко пъти ти казах, че те обичам, а ти се държеше като задник? Колко пъти аз се опитвах да говоря с теб? Какво мислеше? Че ще чакам вечно докато един ден благоволиш да признаеш, че изпитваше нещо към мен? Тогава нямах вечност, Деймън. -Изгледах го по онзи начин, когато го гледах като човек и виждах онзи Деймън, който ме пренебрегваше.
-Нима нещо щеше да е различно ако бях избрала теб? -Засмях се, като изражението ми отново стана сериозно.

-Щом казваш. -Завъртях очи. И до днес не разбираше, но нямах никакво намерение да му обяснявам какво наистина се случи в миналото. Отдалечих се и седнах на един клон, като се подпрях и кръстосах крака, загледах се в небето, но присъствието на Деймън продължаваше да се усеща все така силно.
Въздъхнах.
Май нямаше намерение да си тръгва скоро.

Погледнах към него. Той не разбираше ли, че избрах брат му само защото мислех, че не го е грижа? Нима не можеше да се сети сам за това?
Продължавах да го гледам предпазливо, сложила маската на безчувствената кучка.
-Тръгвай щом искаш. -Казах с усмивка, макар вътрешно да се молех да остане и да пренебрегне моите думи.
Лекият вятър съвсем леко развяваше къдрите ми.

Появих се пред него.
-Знаеш, че те обичах, Деймън. За това дойдох тук. За това се върнах. -Гледах го, като бях на сантиметри разстояние от него. -Кажи ми, че не изпитваш нищо към мен и ще се махна от академията и никога повече няма да ме видиш.
Продължих да го гледам, без да сменям изражението си.
Не знаех какво ще каже, но щях да спазя думата си, ако казваше истината.